Телевизията като живот: Хачо Бояджиев
Телевизията като живот: Хачо Бояджиев
Стилиян Иванов, Драгомира Иванова
Наричат го „ Човекът ера “, „ Властелинът на малкия екран “, „ Патриархът на Българска национална телевизия “. Носител е на медал „ Кирил и Методий “ – трета степен, през 1972 година и медал „ Кирил и Методий “ – първа степен, през 1982 година, Награда на американската и британската рецензия за постановката „ Макбет “ на Фестивала в Монте Карло (1978 г.), Наградата на Министерството на културата „ Златен век “ (2012 г). Носител е и на премията „ Следа в ефира “, която се присъжда на персони от радиото и малкия екран, оставили пътека в паметта и съзнанието на публиката. Той е
ХАЧО БОЯДЖИЕВ
телевизионният режисьор, чието последно тв предаване „ Полет над нощта “, излъчено през 2012 година, събира близо 2 милиона фенове по сателитния канал и по Българска национална телевизия.
През годините, когато Хачо Бояджиев (Хачадур Кирилов Бояджиев, с рождено име Имре Соколов) е общоприет шеф на Българска национална телевизия, се раждат предаванията „ Наблюдател “, „ Частен случай “, „ Минаха години “, „ Открито “, „ Как ще ги стигнем с… Тодор Колев “, „ Улицата “, „ Кино в чекмедже “. Той е режисьор и основател на българския ефирен мюзикъл „ Криворазбраната цивилизация “, на „ Вражалец “ и „ Мисия във Виена “. Създава и ярки постановки в телевизионния спектакъл – „ Автобиография “ по Бранислав Нушич, „ Макбет “, „ Харолд и Мод “. Както и филмите „ Тази хубава зрелост “ с Коста Цонев и Ваня Цветкова и „ Човекът на паважа “ с Тодор Колев като полицейски контрольор.
Автор е на доста новогодишни стратегии. Част от персоналната му библиотека се намира в НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “. „ Хачо в никакъв случай не се прибирал с празни ръце у дома – споделя преди много години, неговата спътница до гибелта му Весела Сапунджиева. – Най-често си идваше с книга. Купуваше доста и разнообразни заглавия, само че пазеше специфичен ъгъл за това, по какъв начин се вършат телевизия, кино и спектакъл. “
ПРЕПОДАВАТЕЛ В НАТФИЗ
„ Имате да ме черпите до края на живота си, тъй като един страховит човек се съгласи да поеме вашия курс. Много пъти сме го канили, постоянно е отказвал. Хачо Бояджиев! Съгласи се да бъде ваш живописен началник – припомням си по какъв начин през 1993 година чух тези думи от ректора на ВИТИЗ (Висш институт за театрално изкуство, през днешния ден – НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “) проф. Христо Руков. Бяхме трима студенти в театралния факултет и чакахме да го срещнем в аудиторията, в образователна среда.
„ Каква публика?! – сподели проф. Руков. – Той ви чака сега в Зала 1 на НДК, в която приготвя театър. “ Влизаме в огромната зала, а по средата й – той, стои и пуши измежду облаци пушек. „ Ние сме… “ „ Много добре знам кои сте! – отсече Хачо Бояджиев и незабавно разпредели на трима ни по една част от спектакъла, и излезе, без даже да ни запознае с екипа. – Ще се върна да видя какво сте създали! “ Месеци по-късно разбрахме, че той в действителност се е качил в кабинета на осветителите и от самото начало ни е гледал и се е забавлявал с нас. А в края на деня ни заведе на ресторант, заплати сметката и ни разкара с колата си по домовете ни. „ Утре заран в 7,30 да сте у дома на лекции. “
Преподаваше ни в дома си. Имаше професионален видеомагнетофон, на който ни прожектираше стратегии и ни караше да вършим режисьорски разбор на това, което гледаме. Не ни даваше време да мислим, а искаше да действаме незабавно на място. Актьорски задания, осветяване, камера! Очаквахме образователна конюнктура, а той ни пусна в дълбоките води. На обяд ни поставяше задача – да вземем за пример режисьорски разбор на „ Криворазбраната цивилизация “. Но по какъв начин ще го създадем единствено за един следобяд? „ Мен това не ме интересува “, бяха думите му. А до момента в който слушаше анализите ни, честичко ни споделяше: „ За нищо не ставате, за какво ли си изгубвам времето с вас. Ама, хайде, давайте да ви чуя още! “
Едновременно с това ходехме на всички места с него, на фотоси, на монтаж, до 22 часа вечерта. А когато го попитахме ще почиваме ли, той отвръщаше: „ Ще почивате ли?! Кой ви е споделил, че ще почивате!? За какви почивки изобщо говорите?... “. Не бяхме с него само по време на наложителните часове по история на театъра, философия, хармония и други общообразователни предмети. Другите студенти във ВИТИЗ нямаха този късмет да имат подобен човек за учител. Той ни научи на поминък, и на метод на живот. Подходът на Хачо в преподаването беше нехарактерен. Може би в миналото в древността, в античните академии са се обучавали по този метод.
Да бъдеш режисьор, е едно, а да бъдеш учител, е напълно друго. И за едното, и за другото се желае заложба. Хачо имаше гения да те увлича, когато стартира да ти споделя материята, той в действителност споделяше опита си, а когато някой споделя с теб опита си, а ти си видял резултата, няма по какъв начин да не му вярваш. Имал съм шанса той да ми е учител – човек практик. Много сътрудници се срещаха с преподаватели теоретици или хора с малко процедура. А Хачо е свръхпроизводителен. Има хиляди продукции, пътувал е по света, видял е доста. Когато човек е видял толкоз доста, той не ти преподава непотребни неща, а ти споделя есенцията.
Хачо обичаше да прави клопки! Минаваше в студията за снимане на Телевизията и ти слага задача, след което ти споделя, че отива да пуши, и го няма няколко часа. Ти обаче знаеш, че би трябвало да направиш всичко добре, а времето тече, няма кой да ти помогне, в случай че след това не му хареса, би трябвало да започнеш изначало. Налага ти се да се довериш на себе си и да продължиш. Вярвахме му 100 % и на неговата оценка, тъй като неговото „ да “ беше в действителност „ да “, а „ не “ беше „ не “. Така те въодушевява, че може да те накара да възприемеш това, което ти изяснява, а не да ти го каже и да не му пука дали си го схванал.
В деня на държавния ни изпит, когато теглехме въпросите, аз бях финален. Двете колежки си изтеглиха по един въпрос (от вероятни пет), а той ми даде да приказвам по останалите три тематики. Казах му, че не е почтено, а той ми отвърна: „ Кой ти е споделил, че е почтено? Свиквай, това е животът! “. Сега не скърбя. Осъзнавам, че той е бил единствено на пръв взор неправдив. Давам си сметка, че е извънредно обективен.
Десет години по-късно, по случай 70-годишния празник на Хачо Бояджиев, сътворих документалния филм за моя преподавател – „ Незавършена история “ (режисьор Стилиян Иванов). Когато започнахме да снимаме, аз карах операторите да изключват лампата на камерата, която подава сигнал, че работи, и огромни елементи от кино лентата се снимаха, без Хачо да знае. По този метод уловихме моменти, в които той типично по своему ми дава упътвания: „ Сега завърти камерата! “, „ Тази нелепост няма да ме питаш?! “. Когато филмът беше подготвен, му го пуснах в Телевизията, като преди този момент разчистих от масата всички тежки предмети, с цел да не хвърли някой в яда си. Изгони ни, с цел да гледа кино лентата самичък. След два часа ни накара да му го пуснем отново и отново ни изгони. „ Добре, станало е… “, бяха думите му и излезе. По-късно разбрах от Весела (жената, която до последно беше до него), че вечерта го е изгледал още един път и е плакал.
РЕЖИСУРАТА
„ В момента няма добра постановка даже и в международен мащаб, има продуцентски излияния, приказвам за малкия екран особено – споделя Хачо Бояджиев – Има няколко млади режисьори в киното, които се пробват да пробият на небосклона, само че те работят на загуба. Режисьорът би трябвало да е деспот. Изкуството е тирания. Ако режисьорът знае какво желае, работата ще върви. Ако обаче режисьорът не знае и се мотка, артистът му се качва на главата. “
Казваше това, тъй като смяташе, че режисьорът би трябвало да наложи своята визия за спектакъла на всички останали хора в екипа. Да преодолее художника, сценографа, осветителя, даже актьорите. И беше прав, тъй като, в случай че оставиш всеки от тях да прави каквото си знае, ще пристигна различен режисьор, който ще направи същото, и в спектакъла няма да проличава неговият прочит.
„ Никога не съм гонил артист от продукция, тъй като аз авансово си ги предпочитам и знам какво желая от всеки – споделя Хачо в едно изявление – Калоянчев, Парцалев, Мутафова – доста работеха и всичко, което съм желал от тях, го изпълняваха. Обичах да работя с Лили Иванова и Емил Димитров. Изключителни експерти! Двамата си бяха другари и нямаше състезание сред тях. Уважаваха се взаимно. Някой от тях да е проявявал прищявки на сцената? Гък не можеха да кажат. Никакъв каприз! Казвам какво желая от тях, а Лили козируваше: „ Слушам! “. И го прави. Те бяха привикнали на дисциплинираност и на професионализъм. Сега младите артисти се лутат сред кабеларката и някоя частна медия. Крайно оборвам новите музикални формати, декорът може да е съвършен – фешън, бляскав, само че пеят на британски. Такава тъпа фикс идея единствено в България я има. “
Хачо ни научи, че режисьорът би трябвало да е самоуверен създател. Да има смелостта да бъде себе си, да се опълчи на останалите. А множеството режисьори през днешния ден вършат нещата по този начин, че да се харесат, и се пробват да предугадят какво желаят хората. Казваше, че една история може да бъде сложена от доста режисьори с едни и същи артисти и да бъде друга. Един би направил действието в „ Ромео и Жулиета “ да се развива в красива, слънчева Верона, измежду доста цветя, където е напълно естествено да се роди любовта. Друг би показал Верона като феодален тъмен град, с високи стени, в който да се появи обич, е същинско знамение. Важно е най-после публиката да види концепцията на режисьора и той да бъде различим по някакъв метод.
Всъщност режисьорът е същински тогава, когато успее да направи собствен личен прочит на творбата, само че да я направи такава каквато е, а не да привнася изкуствени неща в нея. Когато самият той не може да разбере смисъла на написаното, трансформира театъра в цирк, шоу или в порнография. Изкуството забавлява до едно ниво и до него стопират по-голямата част от хората. На едно по-следващо равнище изкуството образова, а третото ходило е да въодушевява. За да бъдеш въодушевен от изкуството, обаче би трябвало да бъдеш квалифициран за това. Възприемането на същинското изкуство е като отиването на пазар. Ако нямаш пари, не можеш да си купиш нищо. По същия метод отиваш да гледаш спектакъл или да слушаш опера. Добре е да имаш предварителна настройка за това, другояче няма по какъв начин да ти хареса – без значение кой е на сцената. Чалгата в театъра в този момент е на път да го унищожи. Причината за това е, че хората желаят лесносмилаемо изкуство, да се забавляват и да не им пълниш главата с послания, които не са подготвени да чуят и одобряват. Хачо ни сподели, че когато човек прави изкуство, е добре да бъде правилен на себе си, и постоянно ще се намерят хора, които да гледат в посоката, в която той гледа. Ако правиш изкуство, за да се харесаш на масите – то няма да бъде изкуство. Ако правиш сценичен театър единствено с цел да вкараш аудитория в салона, само че изкривиш създателя, който си поставял, горделив ли си от това? Разбира се, че не. Творците от време на време обществено лекуват подсъзнанието си, правейки неуместни постановки.
Хачо споделяше:„ Българските сериали са писмено отражение с художествени средства на това, което става на улицата, само че не в дома и в душата на индивида. Това, което го има в положителните турски сериали. Някои от тях са съвършено изиграни и направени. В тях има духа на нацията, демонстрират се обичаи, морал, има човешки стойности. Нашите стартира като долнокачествен американски екшън. И най-важното – актьорското осъществяване не ми хваща окото. На всички млади давам късмет, само че желая да им кажа: „ Не е това пътят! “. Доста незадълбочено гледат на нещата и обикновено ги показват. В нашите филми нито героите са герои, нито героинята става за секс! Къде е актуалната Невена Коканова? Няма я! Защото го няма майсторът, който да извае фигурата й. Холивуд също не прави повече от 10 хубави кино лентата на година, а създава хиляди отпадъци, които ние копираме. ”
ТЕЛЕВИЗИИТЕ, ЗРИТЕЛИТЕ, РЕЙТИНГИТЕ
Хачо споделя в изявление, че към този момент не знае какво желае да гледа българският фен. „ В последните 15 години електронните и печатните медии трансформират всичко в една безумна чалга, която към този момент работи на подсъзнанието на българина, и когато му се показа нещо съществено, той към този момент не го приема. Това е покруса. Един е споделил: самун и зрелища. Ние самун нямаме и произвеждаме зрелища. Опростачването на нацията е грубо! Народът към този момент не мисли. Той вика, крещи, не може обикновено да стачкува даже. Паднали сме доста ниско. Завистта ни е превзела. Ние си я носим като ген и в този момент тя се разгъна като болест. И то заразна болест за хората.
Проблемът на Телевизията сега е, че няма хора, които да създават хрумвания, няма положителни сценаристи. Хората не са готови за работата в телевизия. Дори и да имат тапия, те нямат образованието за такава работа. От друга страна, частните малките екрани са облагодетелствани от страната и от Закон за радиото и телевизията. Те имат 12 минути на кръговиден час рекламно време, единствено че до толкоз са снижили цената на това рекламно време, че не могат да си покрият разноските. Благодарение на рецесията няма покупателна дарба и рекламодателите не популяризират. Има прекомерно доста малките екрани в една дребна България и прекомерно доста радиостанции. В София има 33 радиостанции, а в Лондон има 8, само че там всеки, който желае да има радио, би трябвало да внесе 250 000 паунда и чак тогава му дават лиценз. У нас всички малките екрани сега предават едно и също. Политиците са абонирани за тв участия и всяка сутрин се появяват в една или друга телевизия. А най-лошото е, че в една сериозна телевизия престъпната хроника е в 22.00 ч., а в България тя стартира в 7 ч. сутринта и стресира хората. Моето мнение е, че Българска национална телевизия като държавна телевизия, няма потребност от рейтинг. Какво значи рейтинг? Рейтингът е за частни канали, които само посредством него могат да получат реклама, с която да се устоят. В Българска национална телевизия има бюджет, който е извънредно непълен. През 90-те години бюджетът на Телевизията е 30 млн. евро. За съпоставяне – публичните малките екрани в Германия – ARD и ZDF, получават 3 милиарда евро годишен бюджет. Подобно е ситуацията в BBC, сходно е и във Франция, а в Америка има една социална телевизия Public Television, която освен получава дотации от страната, само че и 20 % от приходите на всички частни американски малките екрани.
В журналистически гилдии би трябвало да има честен кодекс на журналиста, който да се съблюдава. Няма ли честен кодекс, постоянно ще има катаклизми. Националната телевизия е телевизия за образование на тази нация, за развлечение и информация, което действително не съществува. Тя няма личен образ. Тя е предопределена да покрива целия български народ, а той има хора на разнообразни възрасти с разнообразни специалности “.
ЗАНАЯТЪТ
Правилото при Хачо е, че човек би трябвало да знае какво прави. Той самият е правил мюзикхол, мюзикъл, спектакъл, спартакиада и знае, че не можеш да правиш мюзикхол и да искаш да стане елитарно изкуство. Когато е снимал симфонични концерти, не е подхождал с изразните средства на естрадата. Научил ни е, в случай че желаеме да вършим нещо обикновено, за забавление и за необятната аудитория, да търсим подобен тип изкуство. Хачо е направил „ Макбет “, „ Харолд и Мод “, от една страна, въпреки това, „ Цигански табор “, танцуващи кубинки. Който ги е гледал, знае какъв брой са разнообразни и може би не подозира, че са направени от един и същи режисьор. Това е по този начин, тъй като е експерт. Знае по какъв начин да покаже еротика, само че и по какъв начин да сложи Шекспир на дребния екран. Никой не е надминал телевизионния му мюзикъл по „ Криворазбраната цивилизация “ от 1974 година – нещо, което е приковавало пред тв приемниците феновете, тъй като е необикновено развлечение – и за очите, и за душите им. Хачо е като премия за това потомство. Телевизионният мюзикъл „ Криворазбраната цивилизация “ е снимана под негова постановка за една седмица. Не в обикновено студио, а в читалището в кв. „ Орландовци “.
Бяхме вкарали и аудитория, която трябваше да се смее и да ръкопляска по американски пример, само че нямахме техника за неестествен смях. Репетирахме на фрагменти от по 15 минути без аудитория, след което вкарвахме публиката в студиото и трябваше да запиша едно към едно всичко. Молех се актьорите да не създадат неточност, тъй като реакцията на публиката постоянно беше в първия дубъл. Втори дубъл не сме правили, а и той нормално беше неестествен.
През 1979 година Хачо прави „ Вариете „ Слънчев бряг “. Пищен театър, в който танцуват 60 мулатки от кубински състав. Лично той пътува до Куба, с цел да избере самодейния състав. „ Не избрах танцьорките от Тропикана, тъй като там дамите бяха прекомерно дебели – споделя режисьорът във кино лентата. – Тъй като спектакълът бе ориентиран към европейци, избрахме мулатки – стройни девойки. “
През 1983 година му е предоставено да приготви тържествения театър по откриването на Зимната олимпиада в София в НДК. Той го прави, като основава зимна конюнктура на сцената. Карат се ски на сцената, което е нещо невиждано за времето си. По време на различен театър Хачо вкарва даже кола в огромната Зала 1 на НДК.
„ Спартакиадата “ той прави през 1984 година Целият стадион „ Васил Левски “ е под негово управление. Репетира се месеци наред, с цел да се създадат съвършено всички композиции и фонове. Хачо внезапно взема решение, че желае всичко да се види от висока позиция и да има придвижване. За задачата на генералната подготовка предната вечер, когато всички са с костюми, той намира хеликоптер, от който се снима над стадиона. Така фенът остава с усещането, че Националната телевизия разполага с камера, която излъчва радиосигнал.
Първото си висше обучение приключва в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, компетентност „ Математика “. „ От математиката ми остана само аналитичното мислене “, споделя той. Образованието си като режисьор получава в държавното Висше театрално учебно заведение „ Кръстю Сарафов “ (ВИТИЗ). Малцина знаят, че е бил изключван от там, до момента в който е бил втори курс. Поводът бил три негови неизвинени отсъствия, „ същинската причина бяха Унгарските събития и произходът на татко ми “, прецизира той.
Като студент в трети курс Хачо стопира придвижването на ул. „ Раковска “ в столицата. Облича конната милиция в белогвардейски облекла и снима триминутен филм, който ще се прожектира на завеса. „ Това беше пиеса за Великата октомврийска гражданска война и ми трябваха обособени кино фрагменти. Уговорих един капитан от конната милиция и пристигнаха гратис. Проф. Филип Филипов беше шеф на Народния спектакъл, възприе концепцията ми и облече полицаите като съветски бойци. Затова ме изключиха втория път от ВИТИЗ. “
През 1958-а, когато приключва театрална постановка, го изпращат по систематизиране в Кюстендилския спектакъл, само че поради казармата закъснява с 25 дни. „ Сезонът към този момент беше почнал, а директорката Ангелина Георгиева ме посрещна не изключително общително – Още на първата ни среща, ми сподели: „ Ето ти 5-те пиеси, които ще слагаме в Кюстендил. Избери си заглавие, ние ги вършим за един месец. На теб ти давам три месеца, тъй като си стажант и ще ти бъде дипломна работа. Да си подготвен по Нова година! “. Погледнах листата пред нея и ми хареса едно заглавие, без да съм чел пиесата „ Два ангела слизат от небето “ от Гюнтер Вайзенборн, тогава драматург от Германска демократична република, само че 5 – 6 години по-късно избяга в Западна Германия. Разпределих пиесата на актьорите, след 5 дни започнах работа с тях. На 25-тия ден бях подготвен с премиерата. Ангелина Георгиева пристигна и ми сподели: „ Е, те ми споделяха, че си вманиачен, само че не допусках, че си чак толкоз! “. На идващия ден, 7 ноември, идва държавна комисия в Кюстендил, с цел да гледа премиерата. Залата на театъра е цялостна. Овации. На другия ден, неделя, от 10 до 12 часа поставям изпит пред целия колектив. Писаха ми „ отличен 6 “.
През 1959 година Хачо Бояджиев става шеф на Видинския спектакъл. Тук той слага „ Царицата на чардаша “ и от дребния полузабравен недодялан спектакъл основава съвременно за това време място. На една „ остаряла бричка “ Хачо изписва „ Театър национал дьо Видин “, от което локалните хора били във екстаз. „ Той сътвори ред и дисциплинираност – описват от театъра за него. – Не позволяваше на режисьорите да клюкарстват и интригантстват, гонеше ги от кабинета си, в случай че ходеха да ходатайстват или да се оплакват. Всички се отнасяха със благоговение към него. “
„ Хората, които не го познават, биха го нарекли недодялан – разказваше режисьорката Нина Минкова (състудентка на Хачо), – в действителност той е грижлив. Изключително грижлив към екипа си, към всички, с които работи. Както един художник се грижи за боите, четките и платното, по този начин и един режисьор би трябвало да се погрижи за актьорите, осветителите, театралните служащи, тъй като изразните средства на режисьора са другите хора, и той го знаеше. “
Негова беше концепцията за общ радио-телевизионен блок сред БНР и Българска национална телевизия „ Полет над нощта “. Академик Хачо Бояджиев е живописен началник на плана, аз бях режисьор, а водещ беше Георги Любенов. „ И в този момент никой не има вяра, че ще стане това предаване сред радиото и малкия екран, те не могат да си го показват “, споделя Хачо.
Това е едно от предаванията ми, които най-вече обичам измежду десетките други. Приемам го за себе си като оценка, тъй като е рожба на Хачо, а той го повери в моите ръце. Когато твоят преподавател ти подари последното си нещо, отговорността е огромна, само че и се усещаш оценен. По време на реализацията имаше и доста кавги, викове, крясъци. Добре, че хората от екипа познаваха добре Хачо и не се връзваха. Той доста държеше на тези крупни проекти, когато човек приказва, да се виждат очите и най-много дребните придвижвания на лицето, които от време на време издават дали си откровен в това, което приказваш. На мен обаче ми липсваше динамичност на тези фрагменти и вкарах един кръгообразен арт, тъй че камерата се въртеше от самото начало. Хачо изначало беше срещу. „ Какво е това придвижване, желая да виждаме очите! “. Аз го убеждавах, че отново ще се виждат очите, само че в придвижване, тъй като човек е забавен да го видиш отвред. Каза, че ми дава право на един опит и в случай че не му хареса, няма да продължи. Хареса му. А по-късно вкарах един пантограф в студиото, с цел да се вижда всичко и от горна позиция – ръцете, стойката, езикът на тялото. Хачо приемаше множеството неща с отвод, само че в случай че успееш да си защитиш тезата си, след това се съгласява. Не беше твърдоглав.
ЖИВОТЪТ
Мъдрите хора одобряват живота подобен, какъвто е! Продукт на себе си, на любовниците си, на дамите си, на децата си, на приятелите си, на враговете си. Хачо Бояджиев е имал тежка орис, от която обаче в никакъв случай не се е оплаквал.
Просветен човек – това е най-точното определение за него. Той изповядваше духовни полезности, без да е почитател на каквото и да е обучение. Като негов възпитаник се уверих, че с метода си на живот ги изповядваше, тъй като беше правилен на себе си, на духа си, което значи, че беше правилен на Бога. Просветен е, тъй като от работата, която вършеше, постоянно изхождаше от позицията на знанието и на опита. Такива хора в наше време са малко. Аз самият в последните години, около филмите, които върша, се срещнах с духовни учения в Индия, Сирия, Египет, Турция и се увещавам, че Хачо, без да е осъзнавал, е бил характерен представител на по този начин наречената ню ейдж ера – да погледнеш на живота положително. Говорил съм си с него на тази тематика, а той споделяше: „ Темата не ми е забавна! “. Без да приказва за това и без да го осъзнава, той обаче изповядваше този метод на живот. Бил е признателен за всяко нещо, което му се е случвало в живота, даже за гипсовото корито след тежка злополука в Ливан. Казваше, че е признателен и за това, че е осиновен, за това, че е работил като сервитьор, за това, че е назначаван в спектакъл и уволняван, назначаван в телевизия и уволняван. Бил е признателен даже за това, че са спрели кино лентата му „ Човек на паважа “, който след излизането си през 1987 година е бил подложен на жестока рецензия. Беше признателен даже когато го смъкнаха от поста общоприет шеф на Българската национална телевизия.
Покрай срещите ми с Ванга и кино лентата, който направих за нея, разбрах какво е общото сред мъдрите хора – това, че одобряват живота подобен, какъвто е. Ванга споделяше: „ Каквото има да се случи, ще се случи и то е за положително “. Същото споделяше и Хачо, а двамата не са се познавали. Вярвам, че тези хора са осенени по някакъв метод да изповядват една и съща философия, без да се познават и без да си дават сметка, че това е една посока на чистия дух, който учи точно на това – да живееш живота си с признателност към това, което ти се случва.
Нашите среди са извънредно враждебни, само че Хачо ме научи в никакъв случай да не диря сметка, да не желая да си връщам на някого нещо или да отплащам. Давам си сметка, че тъкмо това съм харесал най-вече у него, по тази причина си споделих, че желая да действам по този начин и съм го постигнал. Когато на един огромен концерт в НДК 50 индивида държавна и партийна комисия са го подлагали на критика и разпъвали на кръст, той без да пита е снимал. Хора от екипа му поискали да дойдат и да го пазят, а той споделил, че няма потребност. Колко хора през днешния ден биха отказали отбрана? А той самичък е отишъл да отбрани това, което е направил.
Пожарна охрана ШИРОКИЯ СВЯТ
С пътуването си до Ливан, където Хачо гостува на собствен състудент, стартират странстванията на режисьора. На път към известната околност Балбек той претърпява тежка автомобилна злополука. „ Всички починаха, а аз бях със строшен гръбнак и лежах 6 месеца в една болница. Когато се възвърнах, трябваше да си заплатя за престоя и лекуването. Не можех да работя в тяхната телевизия, по тази причина споделих, че мога да гримирам. Това го бях научил при Георги Сърчаров още като студент. Бях като воин в техните очи, тъй като за първи път виждаха мъж да гримира и даже с моя обикновен опит в гримирането бях номер едно там. “
След Ливан той отпътува за Франция и става огняр на един парен транспортен съд. Стига до Марсилия и оттова с трен – до Париж, където е вуйна му. „ Тя ми сподели: „ Квартира давам, само че пари – не търси от мен “. Хванах се да работя в едно бистро и там всяка вечер идваше един състоятелен човек, който постоянно пиеше перно. Една вечер ме попита: „ Ти, момче, от кое място си, имам възприятието, че си от Южна Франция, приказваш с твърдо френско произношение “. Казах му, че съм от България и съм приключил театрална постановка. Така той ми предложи да работя при него и станах седмият помощник на Рене Клер. Това, което научих от него за киното и режисьорската работа, и в по-късния си живот нямаше да науча. “ Като възпитаник на Рене Клер Хачо печели стипендия на ЮНЕСКО и пази докторат по кино и телевизия в Англия. „ 1969-а година си взех дипломата и се върнах. “
РЕЖИСУРАТА
„ Професията режисьор беше съвременна, в този момент към този момент не е – споделя още Хачо. Сега всеки от прът и въже прави постановка. Не може без водещ режисьор една телевизия. Навремето, когато общоприет шеф на Телевизията беше Иван Славков, бяхме четирима водещи режисьори и взаимно се конкурирахме за по-добро, а в този момент какво да се конкурират, те не работят в Телевизията, те са на ишлеме. Затова и малките екрани изостават.
Режисьорът е този, който предава темпоритъма на спектакъла и на което и да е телевизионно произведение. Темпоритъмът на едно предаване е това, което го прави изкуство, а не просто ликвидиране на времето. Аз персонално правех към три хиляди минути телевизионна стратегия годишно за Българската телевизия, като се стартира от журналистика, преминем през телевизионния спектакъл, „ Златен Орфей “, мюзикхолове и живи излъчвания. “
ПРАЗНИКЪТ
За 80-я рожден ден на Хачо учредителен комитет, отпред с Мария Стефанова и моя благосклонност взехме решение да го изненадаме, като издадем диска с кино лентата на DVD и създадем празненство за рождения му ден.
В същото време от Министерството на културата щяха да му връчват отличие, за което той също не знаеше. Три дни преди рождения си ден Хачо ми се обажда по телефона и споделя: „ Аз съм ви разкрил, мене ще ме изненадвате! Отличия ще ми връчват! “. И аз се зарадвах, че той не знае за диска, тъй че едната изненада остана. Денят преди рождения му ден още веднъж ми звънна и пушейки, сподели: „ Втора изненада. И тук си разкрит… Сега ми се обади публицист да ме пита по какъв начин ще разясня, че за рождения ми ден ще излиза филм “. Всички публицисти знаеха за този филм и всички знаеха, че ще е изненада, никой не му звънна, с изключение на един. Има неща, които публицистите не трябва да пишат авансово. Весето – дамата до Хачо, ми сподели, че макар че е знаел, той не е спал цяла нощ от неспокойствие и е станал в 6 часа сутринта, с цел да си вземе вестник и да прочете какво са написали. И когато вечерта тя го предложения в „ Яйцето “ да пият по чаша вино за празника, го чух по какъв начин сумти по стълбите на заведението: „ Абе, за какво няма ток тука, бе! “. Тогава запалихме лампите и изнесохме тортата, бяхме се събрали над 100 индивида.
Много постоянно вършим за хората неща, откакто си отидат. Тогава е като индулгенция, изкупуваме греховете си към тях, а в този момент го направихме в точния момент и той можа да му се порадва. Мисля, че той си е отишъл удовлетворен от този свят, тъй като е видял какъв брой хора са се организирали, с цел да го изненадат, и какъв брой хора го обичат. Винаги съм си мислил, че е от щастливите хора, тъй като е живял по метода, по който е харесвал, и си е отишъл, съзнавайки, че той самият е харесван.
Тези неща колкото ги вършим за него, толкоз и за тези, които идват след него, тъй като всеки от нас е добре да си дава сметка, че светът не стартира с нас и че би трябвало да отдаваме дължимото на тези, които са преди нас. Не сме ние тези, които сътворяваме в този момент най-уникалните творби. Хората в областта на малкия екран и изкуството, и освен, постоянно са прекомерно егоистични и самовлюбени и си фантазират, че това, което е било преди тях, не коства нищо. Всъщност това, което те в този момент вършат, е една дребна тухличка от горната страна на стената върху хилядите тухли поставени преди тях. Добре е да сме по-скромни в претенцията, която имаме към другите – безусловно да бъдем харесвани, уважавани. Това е в името на тези, които идват след нас.
РАЗУЗНАВАЧ
Искам да поясня нещо, което той постоянно отхвърляше да разяснява. По мотив нападките против Хачо, че той е бил чиновник на Първо основно в Държавна сигурност. Време е хората да си дадат сметка каква е разликата да работиш в Първо разузнаване и да работиш в Шесто разузнаване, което е имало за цел да донася за това, какво си приказват приятелите.
Хачо в никакъв случай не е бил клеветник, не е портил какво си приказват хората на снимачната площадка. Той беше извънредно чистоплътен човек. Би направил нещо за родината си, работейки като шпионин в Първо основно управление на Държавна сигурност. Не можем да подвеждаме под един знаменател доносника, който е провалял орисите на елементарните хора, по този начин наречените шестаци, сътрудници на Шесто основно, и хора от ранга на Хачо. Несравними светове са.
Той не предаваше приятелите си. След като Иван Славков залязва и към този момент не е фактор, Хачо му остава пръв другар и го пази в миг, в който Славков е в недружелюбност и отритнат от обществото.
ЛЮБОПИТНО
Най-скъпата телевизионна стратегия, която снима Хачо Бояджиев, е през 1979 година Дават му 750 000 лв. за новогодишната стратегия. „ По средата на фотосите ме вика икономическият шеф Авксенти Соколов и ми споделя: „ Парите би трябвало да станат 900 000! “. „ Как да станат толкоз доста? “, запитвам аз, когато на всички плащаме двойни цени. Тройни нямаше. За основна роля се взимаше 280 лв., за едно присъединяване на артист – 560 лв.. Това бе месечната заплата на зам.-министър. Огромни суми! Соколов обаче не търпи несъгласие: „ Не знам, намираш метод! Трябва да ги изхарча тези пари, в противоположен случай ще би трябвало да ги върна на Министерство на финансите “. Тогава незабавно отпътувах за чужбина да диря непознати артисти за програмата, купих перуки и гримове „ Макс фактор “ за говорителките, дискове за фонотеката на Българска национална телевизия, изхарчих още 50 000, само че повече не можах. Останалите пари ги върнах “, споделя още Хачо Бояджиев в изявленията.
„ Много пари отиваха за стратегии по отношение на визити на държавни глави. Спомням си, когато Тодор Живков посрещна Индира Ганди в София, настана някаква еуфория. Извикаха ме да върша спектакли във връзка нейното престояване, Людмила Живкова беше умряла. В НДК подготвихме голяма режисура – единствено фолклорните групи бяха 2400! На тълпи влизаха на сцената. Пултът, откъдето командвах спектакъла, беше зад така наречен държавен ъгъл на първи балкон, след това го смъкнаха долу в средата на залата. И по едно време слушам преводача на Тодор Живков. Индира Ганди му предлага да изпрати трима нейни факири да изнесат в София зрелище. Отговорът на Живков беше: „ Аз имам седем милиона факири. Плащам им по 300 лв., те харчат по 2000 лв.! “.
Носи му се славата, че е доста придирчив и безмилостен към говорителките по това време. Най-красивата говорителка съгласно него е Анахид Тачева. Но за Мария Тролева, лека й пръст, споделяше, че е била неповторима. Изключително фотогенична в кадър, до момента в който в живота си била напълно нормално момиче. „ Веднъж я виждам на ул. „ Цар Асен “ в една хлебарница, наредила се на опашка за самун и никой не може да я познае. Ани Тачева и Лили Ванкова също грееха на екран, само че Мария беше над всички. “
НАЧАЛОТО
Хачо Бояджиев се ражда през 1932 година – плод на любовта сред 17-годишна унгарка, шапкарка, чието богато семейство се преселва в България през 30-те години, и родния плейбой Димитър Соколов, непосредствен другар на принц Кирил.
Родителите на бъдещата майка били прекомерно горди, въпреки и банкрутирали фабриканти, и отхвърлят да я задомят за бонвивана. И шестмесечното бебе Имре Соколов поема към дома на богати арменци от Нови пазар, които 10 години чакат правоприемник. Така Имре става Хачо – наследник на заможния Кирил Бояджиев.
Историята на своя генезис бъдещият топ водещ научава, когато е 11 – 12-годишен. „ Учех във Френския лицей. Баща ми, Кирил Бояджиев, е бил един от петимата най-големи богаташи в града. По време на бомбардировките затвориха учебните заведения. Въведоха купонна система. Един ден татко ми ме прати в Кметството да разпределям бележки за купони за самун и месо на жителите, с цел да не се бродя по улиците. Отворих регистрите и внезапно видях против името си – „ осиновен “! Разревах се… Баща ми отхвърли, сподели, че е неточност. Дали му повярвах?… Завърших гимназия. Първата година не ме пуснаха да аплайвам, тъй като съм от богат генезис. Втората – също. Започнах работа в радиовъзела в Нови пазар, който беше в Кметството. Бях към този момент 19 – 20-годишен. Отворих още веднъж регистрите – думата „ осиновен “ беше изтрита.
През 1967-а, когато към този момент се бях върнал от Америка, умря татко ми. Беше към този момент на 75 години и когато отворих портфейла му, открих един-единствен документ – за моето осиновяване. И то публикуван от Скопие. Повече от 40 години го е крил, тъй като публичното състояние не му е разрешавало да даде гласност на този факт. “
Хачо в никакъв случай не потърсил шапкарката, родната си майка. На десетия ден след погребението на татко му в дома им пристигнала непозната жена. „ Разбрах, че това е рождената ми майка, която дала клетва – до гибелта на татко ми да не се обажда, с цел да не провокира фамилни проблеми. Три години по-късно, през 1970-а, умря моята осиновителка, а през 1986-а – същинската ми майка. Отделих внимание на майка си, само че в никакъв случай не можах да й дам тази любов, която имах към осиновителката си. Бях доста завързан към тези родители, които са ме отгледали, тъй като те ми дадоха извънредно внимание, образование, обучение и средства да завърша математика и театрална академия… “
ЖЕНИТЕ
„ Аз съм бонвиван, като татко ми, а не оня от жълтите летописи. “ Както в режисурата, по този начин и в персоналния си живот Хачо избира действието, а не приказките. Той е извънредно грижлив към дамите в живота си, само че му се носеше славата на огромен любовчия. А най-голямото доказателство за това са неговите 7 дъщери, от които 6 извънбрачни. Той обаче рядко разясняваше сърдечните си връзки.
В живота му има два провалени брака. „ Аз не одобрявам единствено физически дамата, аз я одобрявам като комплекс от доста дадености – споделя режисьорът. – Поведението й в дома, държанието й на улицата, държанието й в работата, а не тези неща да се разграничават на другите места и да те учудват. Заглеждам се в ноктите на една жена по какъв начин се поддържат, тъй като това говори
